Преди доста години написах тази история и тя дори излезе с друго заглавие, оттогава покой нямах. Работата бе там, че тя се пишеше сама, аз само подтичвах след нея, буквално оставах без дъх, така е, когато човекът е подмамен от химера. Ще си потроши краката, а тя ще го подмине и ще му се присмее. Ето този присмех ми беше непоносим, пък и Кирка, магьосница и дъщеря на Хелиос, все заставаше пред мен с траурно-пепелявата си дреха и с непреклонното си желание да не бъде само мит, докато Одисей е на тази земя.

Историята е митологична, но, от друга страна – коя история не е? Въпросът е – защо тези герои и случващото се с тях? Просто е – те не са чак толкова отдалечени от нас във времето, както изглежда на пръв поглед, не са застинали в така наречената античност, понеже всяко време има свой Одисей. Нуждае се от него. Колкото до боговете, човешките усилия да "заковат" времето с точни дати, за да ги прелистват като страници на прочетена и изучена книга, може и да ги забавляват, понеже самите те са Времето. Но ми се струва, че освен вечността в себе си, боговете винаги носят и изразяват немалко черти на живота тук и сега. Какво ли щеше да каже Аполон за това? – "Само най-същественото" – с доза високомерие. А Хермес: "Главно подробностите, те са по-интересни.

А самата история за Одисей и магьосницата Кирка има собствен живот и собствена логика, и нейната воля е да продължи да се случва, независимо от свободната воля на героите, доколкото я имат, защото разбирането на тази история за свобода на избора е да приемеш съдбата си. Историята е в съгласие и с вечността, и с дадения момент от времето – оттук идват вариациите извън митологичната канава, което само показва, че дори Ананке се съобразява с нейната жизненост.

Любов Кронева