Прозата на Васил Георгиев предизвиква у читателя респект. От дебюта на Вергил Немчев с “Голямото глезене“ насам това е първият случай, в който виждаме автор без издадена досега книга, който да е толкова сигурен в нещата, които пише, с толкова добре преценено и балансирано самочувствие, който да е толкова разнообразен и в същото време да поддържа единството на собствения си стил, единството на своите белетристични решения. Сигурно е, че имаме пред себе си автор с голям творчески потенциал.
Как се противопоставя на инерцията на агресивния “действителен“ свят прозата от “Будистки плаж“? В ръкописа на Васил Георгиев успешно съжителстват библейски пародийни реминисценции (“Ахасфер“), ретро-стилизации (“Цвета“), струпване на всевъзможни превозни средства (това е фокус в разказите “Някога“ и “Любов“), айсикю-кореспонденция, която се открива по следния елегантен начин: “Искаш ли да ти кажа нещо много тъжно“ (така започва разказът “Фрагменти от останалия живот“), множество нееднородни едно спрямо друго фантастични решения (например “Черният мъж“; “Варианти на падащо коте“; “Тръбите на Бога“), движещи се винаги на ръба на невъзможното повествователни маневри и обрати.
“Будистки плаж” е не само успешен дебют и не просто възможна добра книга. Ръкописът на Васил Георгиев е важна стъпка за развитието на българския къс разказ. В него се представя самото царство на късия разказ. Пространството “Където човек е свободен“.

Борис Минков