„Във фотографията и най-малката подробност може да се превърне в тема, а най-обикновеният човешки детайл – в лайтмотив.”

Анри Картие-Бресон

Едно е да се вглеждаш в красотата на гигантския и екзотичен бразилски град Манаус като турист, съвсем друго е да тръгнеш към него като поклонник, в търсене на спасение и пристан, да избереш да бъдеш негов жител. И в двата случая обаче пътуването е дълго и голяма част от него минава по вода. Водата – този стар символ на пътя и спасението – е основен елемент в творбите на живеещия в Манаус български фотограф Румен Койнов. Може би затова ми се струва подходящо, че този албум започва със серия лирични водни пейзажи.
Подобно на картините „Потоп” и „Третия ден на сътворението” на Йеронимус Бош, много от композиционно по-изчистените фотографии на Румен Койнов са наситени с едно почти аскетично усещане за всеобгръщаща самота.
Водата е наистина навсякъде в Амазония – тя завладява, прониква, просмуква се – тя е всичко. . . или почти всичко. Тя е въздухът, в който можеш да се удавиш, и тънката, но плътна като пашкул влажна обвивка, която обгръща всяка повърхност. Тя дори властва над човешките движения, като неумолимо ги забавя под палещите лъчи на слънцето. Лесно е да се долови, че Румен Койнов е влюбен във всичко, което се носи по вода...
И въпреки това си мисля, че ако фотографиите на Румен бяха цветни, те едва ли биха могли да предадат величието на тази течна природа. Причината, поне отчасти, е в интензивността на светлината в близост до Екватора, която, пречупена през силно влажния въздух и подсилена от специфичната допълнителна радиация на мокрите повърхности, лъже окото, като понякога замъглява погледа, а понякога направо го заслепява.

Елица Л. Бъчварова