Това е книга за времето (след 1989 година), за паметта,
за разказите и за мълчанията. Мълчания са разказите, които не могат
да станат истории, историите, които не стават История, преживяното,
което се забравя... „Но забравата не е противоположното на спомена,
тя е съдбата на един разказ, който не би могъл бъде спомен".
Как всъщност се случва тази „съдба"?
За да се отговори на въпроса, се описват начините, по които опитът
става публичен свят, институциите, които дават „рамките на паметта",
режимите на публичност, променящите се отношения между
„местата на памет" и „местата на надежда". Ключовото понятие
(както в теоретическите, така и в емпирическите - привидно
разнородни - части на тази книга) е публично пространство
на историята. През призмата на този „идеален тип" (и утопия),
който би могъл да опише демократичната модерност,
са разгледани три различни режима на публичност.
Както и три различни периода на битките за миналото - на паметта-травма (синдромът „Народен съд" например), на паметта-носталгия и на паметта-закон. Раждащите се днес „закони за паметта" са симптоми на нов режим на историчност, в който е поставена на изпитание не само историческата социология.
Така че разказите в тази книга са едно усилие за история.