В изобразителното изкуство се оформя драматичен цикъл, съотвестващ на многообразието от последования от Страстната седмица в различните църковни общности. Използването на новозаветни текстове в иконографията постепенно се свързва с установяването на канонични постановки във визйнтийското богсловие от 9 век нататък. През 11-12 век възникват допълнителни сцени от погребалния период, разширяващи кръгозора на съпреиживяване. Иконографията дидактично направлява и разкрива тайни за отвъдния живот, за предназначението на човека във времето и пространството.
Представянето на цикъла в българските паметници от периода на 17век е съобразно установените традиции на отминалите епохи, но въпреки това в него се наблюдават отражения от народната култура, съвкупност от религизони представи и не на последно място се прибая светоусещането на всеки индивидуален изпълнител.