Книгата предлага на читателя реконструкция и аналитичен поглед към един от най-интересните периоди от историята на българския театър - времето между двете световни войни на ХХ век. През 20-те, 30-те и началото на 40-те години на отминалото столетие театърът става неразделна част от модерния начин на живот в големите градове на страната и предизвиква вниманието както на интелектуалния елит, така и на управляващите кръгове. Това са годините, когато българският театър се включва в културния диалог с Европа и света чрез превода на драматургични текстове, чрез привличането на режисьори чужденци в постановките, чрез следването на световни образци на театралната архитектура и дизайн. Тогава се създава и нова българска драматургия, която Йордан Йовков, Рачо Стоянов, Ст. Л. Костов, Георги Райчев завещават като "класическа" на следващите поколения. А на сцената наред с имената на актьори като Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Сава Огнянов, Адриана Будевска се утвърждават и нови актьорски дарования - Георги Стаматов, Иван Димов, Константин Кисимов, Владимир Трандафилов, Борис Михайлов, Зорка Йорданова, Петя Герганова, Ирина Тасева и още много други. Налагат се и фигури на талантливи български режисьори, сценографи, композитори.
Авторите на изследването са театроведи, проявяващи последователен интерес към историята на българския театър и отразили своите анализи в публикуването на самостоятелни монографии, студии и статии върху разглежданите проблеми и художествени практики.