Зараждането на оркестровото дирижиране в България е естествен исторически процес, тясно свързан с развитието на оперните и симфоничните оркестри в страната в началото на ХХ век. Развитието на това изкуство е отражение на социалните и културни нагласи в българското общество и изразява тенденциите в музикалната общественост за приобщаването към принципите, заложени в западноевропейската музикална традиция.
Въпросът какво представлява изкуството на оркестровото дирижиране е тясно свързан с неговата роля за функционирането на симфоничния оркестър, защото диригентът е преди всичко музикант, притежаващ умението да формира художествения облик на музикалната творба, а след това - човекът, който изгражда връзката между себе си, музиката и сложния организъм, наречен оркестър. Именно в този последен елемент се концентрира цялата сложност на диригентската дейност.