Най-важните тревоги нямат основания вън от нас. И затова слушах вътрешния си писък, защото знаех, че по някакъв начин слушам себе си, вътрешното си същество. Чувах основния музикален тон на собственото си съществуване, собственото си „исо“, което бе остро и подлудяващо като писък на някогашен парен локомотив. С настъпване на здрача този писък угасваше – угасваше заедно със светлината. И тогава най-сетне, радостен и успокоен, търсех някоя квартална кръчма или скара-бира, хранех се, без да виждам с какво, и пиех две-три бири или бутилка вино, или няколко гроздови ракии. Връщането вкъщи винаги бе дълго – с няколко трамвая, тролея и автобуса.
Прибирах се среднощ, в същата полупразна стая под наем, виждах същия двукрил гардероб, същата евтина маса, същия единствен стол, същите вестници на него. И лягах, както бях с дрехите си и без да сваля дори обувките си, защото ПИСЪКЪТ бе престанал, но щеше отново да се роди с утрото – със сутринта, която винаги е тревожна.