| Издател | Сиела |
| Брой страници | 140 |
| Година на издаване | 2014 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Тегло | 186 грама |
| Размери | 14x21 |
| ISBN | 9789542815228 |
| Баркод | 9789542815228 |
| Категории | Разкази и новели. Български, Българска проза, Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги |
Това е, от това започваш, помислих си аз, щом се замислиш за лицата на другите, започваш от колелце и чертички, от нищото, за да може след време да видиш лицето на плачещ мъж и без да разбереш за какво страда, да мислиш, че нито една черта в това лице не ти е непозната... От кой момент, след като си започнал вече да можеш, преставащ всъщност да виждаш?
Все още няма мнения за тази книга.
Напиши коментарЩе бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
„За художника историята е рано започнал днешен ден“
„Художникът е труден човек, който говори с образи, а всъщност е образ, който говори трудно“
„Писателят търси цветното, художникът го раздава“
Така се казват трите цикъла, които обединяват разказите в тази книга.
Общото между всички тях е образът на художника, нарисуван в различни краски и форми на словото.Тук, като калейдоскоп, се разкриват различни страни от душевността най-вече на човека, опитващ се да изстрада, да осмисли и да придаде някакъв смисъл на битието чрез ръцете и въображението си.
Това са истории за надарените, но смирени, отхвърлени, уморени, отчаяни, примирени и страхливи хора, сгушени в цветовете на собствените си животи, винаги прозиращи отвъд света около тях, претворяващи видимото в нещо тайнствено и съкровено.
Разказите са писани през последните 40 години, събрани в това недебело книжно тяло, което определено си заслужвава четенето. Самият Боян Биолчев споделя, че приятели му художници и уваженито, което той самият изпитва към тях и тяхното изкуство са го вдъхновили да ги напише.
„Без страх, защото от известно време нататък човек престава да се страхува за себе си, без паника, защото не бързах за никъде, мислех в края на едно неосъществено посещение при миналото си, че и най-ласкавите отзиви, и изстраданото признание не носят оная радост, обикновената, ежедневна радост да обичаш просто и по човешки хората около теб, без която не може да се роди нищо...“
Любина Йорданова, Хеликон Русе