“Като най-видни синове на своя народ, те бяха наследили всички негови качества - добри и зли. Ала злите обуздаваха и ги накараха и те да им служат. Радостта и скръбта еднакво деляха стъгда в техните отзивчиви сърца. Пенчо най-вече от другите изтръгна поука от скръбта и се издигна над нея. Яворов й се поддаде и се самоунищожи. Петко расна охолен, но болестта го сломи още непораснал до погледа си. Д-р Кръстев [си] отиде огорчен, както и Пенчо, и Яворов от окръжаващата ги среда. Те сееха обич, ала плевелът на злобата я задушаваше. Трябваше човек да види тия четирима заедно, да ги чуе как се изслушват, как преплитат речта си: темата им, като оная змия от приказките, слиза в глъбините на душата на всички народи, кити се с драгоценни камъни, в които се отразява небето, и заживява в сърцата на присъствуващите - змията - мъдрост. Бог, природа, човек се сливат.”
Мара Белчева