Екатерина Йосифова:
„Много е трудно да се говори за тази книга кратко. Книга, из която се върви бавно. Поспирам – след двустишие-сентенция или в сърцето на стихотворение. При това не нарушавам зададения ритъм на спасително непоклатимата композиция (Маргьорит Юрсенар е далечен повод за поклон). Проследявам една, после друга ‘тънка/ прозирна/ линия’, свързващи болка с храброст, едновременно премисленост и спонтанност, ‘мъдрост без бъдеще’... 
Поезия. Навсякъде между пластовете разпръснати знаци ‘(Небрежен чистач/ е времето)’: знаците остават. Остава усещането за 

Достойнство докрай,
поглъщащо всичко.”

Марин Бодаков:
„Маргьорит (и други регистри)” "галактизира" сказуемните определения в съвременната българска литература. Не бях срещал такова нещо. Сказуемното определение като скок в метафизиката.”

Емануил А. Видински:
„Книга, в която тишината таи оглушителен смисъл, в която смъртта е огледало и не можеш да си сигурен в нищо, най-малко в себе си.”

Йорданка Белева:
“Прекрасна книга! По онзи начин, който не само удовлетворява четящия, но и извиква желание да пишеш, без да е дописване на прочетеното.”

Петър Чухов:
„Книга с дълбочината на огледало, която се измерва с красотата на отчаянието ни. Книга, която нарушава хегемонията на вездесъщия наратив, залял поетическите ни брегове. Книга, която се обръща към античното в нас – като символ на по-възможна безкрайност.”

Георги Господинов:
„Фина работа с болката. с бримките на смисъла и с онова изтъняване на езика. Благодаря.”

Михаил Неделчев:
„Междужанрова книга с поразяващи прозрения, които трябва да бъдат обсъждани...”

Добрина Топалова:
„Срещата ми с тази книга беше белязана от една почти обсебваща дума – пределно. Пределно – във всякакъв смисъл...
Това е една мъдра книга, чиито текстове са пределно лаконични. Тази поезия не припознава като изкуство всяко преживяване, а онова, което храни небето, прозрението за преживяното, трансцендирания над и свръх двоичността крайно-безкрайно образ-смисъл. Допускам, че високият градус на субективната духовност на автора поначало поражда такъв тип виждания – пределно обобщени, стегнати в набъбналите обеми на символа, но наред с това е отвъд съмнение и друго – лаконизмът на тази поезия е пределно естетски, бих казала елегантно-аристократичен. Той няма нищо общо с това, което често се случва в стремежа на някои автори да постигнат лаконизъм – рационално регламентираща поза, която сама по себе си е убийствена мимикрия на поезията от първоначалието й. Лаконизмът на тази книга, обратно, е провокиращ, въвличащ читателя неусетно в някаква заедност на преживяването. „Маргьорит и други регистри” съдържа текстове, които са образци за аповтегматична лирика, за онова първоначално единство на сетивно и транссетивно, от което е родена поезията изобщо. В този смисъл лаконизмът на тази поезия говори и за природата на поета, но и за философско-естетическата му позиция по отношение на словото.
И никак не е случайно, че четейки тази книга сме готови да го поставим в онази редица български поети, в началото на която обичайно поставяме Геров. А и авторът се припознава чрез словото им – когато болката търси език, прозвучава част от знаменитото Герово „Болка.../ Болко-о-о.../ Болчице...” За мен никак не беше трудно, четейки тази книга, да усетя познати ветровете, ония, които обитават поезията и концепциите на Иван Методиев. И не заради някакви „навеи”, поезията на Валентин Дишев е несъмнено и дълбоко автентична, а заради „регистъра”, в който разпознавам готовия да се гмурне до „нещото преди образа и името”, до „първоначалната енергия на ядрото“, както писа Иван Методиев в „За образите и световете”. Убедена съм, че такъв тип лаконизъм, с такъв тип синтез на земна видимост и трансцендентност, с толкова въвличащ в преживяването образ се ражда така.
Тази книга доведе и мен до някаква пределност. В моя личен канон има едно място, което много ревниво пазя. То стои отдавна празно в списъка, това след Иван Методиев. Тази книга ме кара да мисля, че е твърде възможно Валентин Дишев да се окаже там...”

Георги Каприев:
„Дишев описва раждането, агониите и екстазите, тихите екстази на една действителност – отвътре: „По шевовете онемели / боли ме, боли ме светът”.
Стенограмата е разказ за болката, „тих и в полутон”. Разказ, в който суетата е отстранена с радикална жестокост и в който безмилостно липсва „голямата” история на венценосците и христоматийните събития. Историята на болящия свят е минимализирана докрай. Тя е история не на разпиляването и даже не на разгръщането, а на събирането. На малкото онова, което единствено има смисъл да остане: „следите на пръстите по скалата”, които даже още не са изкуство, но са преддверието към него. Драскотината по кожата на мрака, от която кърви, но и свети: „Нека да възпеем белега. / По белезите ще ги назовете”.
От този хоризонт „историята / е само пъпка / на носа на Сфинкса”. Истинското е в копаенето, в търсенето на гласовете на мълчанието и „гласовете на премълчаните”. В концентрата на всичко това. С радикално отсичане на „големите разкази”, на публичните труфила, на ерудитските натрупвания, на всичко, което ни дърпа към разните си центрове на декларирана важност: „Много” / не е името / на спасението. „Сграбчих точката”.”


Първото издание на книгата бе номинирано за Национална награда за поезия „Иван Николов”.