След любимите приключения на Ераст Фандорин и неповторимите истории на сестра Пелагия, неуморният Борис Акунин предложи цяла нова поредица – цикъла творби с условно обозначение „роман-кино”.
Това са остроумни исторически фантазии, в една от които Григорий Распутин контактува с агенти на немското разузнаване, а в друга шпионските страсти разцъфтяват в Украйна по време на Първата световна война.
Типично в стила на автора и тези негови текстове притежават не само втори, но и трети план, който може да бъде доловен само след внимателен и задълбочен прочит.
Поредицата, наречена „Смърт на брудершафт“ (Еднорог), се състои от десет романа, всеки един издържан в духа на различен кинематографичен жанр – трагедия, мелодрама, екшън, мистерия. Романите са илюстрирани с множество „стоп-кадри“, които носят съществена част от посланието на произведението.
Действието е съсредоточено върху непрестанното съперничество между руското и немското разузнаване по време на Първата световна война. Двамата основни герои на поредицата, чиито приключения ще следим с интерес, са Алексей Романов и Зеп фон Теофелс.
Първите две книги от поредицата, обединени в едно издание, вече са на българския пазар за радост на многобройните почитатели на Борис Акунин. Действието започва в напрегнатите мигове преди избухването на Първата световна война, когато за всички е ясно, че войната е неизбежна и че скоро светът ще се промени завинаги.
В „Младенецът и дяволът” първокласен немски шпионин се опитва да открадне плановете на бъдещите руски военни операции, когато млад студент от Санкт Петербург внезапно се намесва и обърква всичките му планове. Този роман е написан в стила на комедията.
„Мъката на разбитото сърце” е роман-мелодрама, в която младши сержантът Алексей Романов, отзован от фронтовата линия, след като е бил ранен, взема участие в секретна мисия в Швейцария, където руското разузнаване се опитва да неутрализира „търговец на информация”. Както винаги при Акунин, водевилът се преплита със сериозни разсъждения, напрежението и убийствата се редуват със смях и любов.
Без съмнение явлението в съвременната руска литература от последните две години е Борис Акунин.
Запазила почти непокътнати ресурсите си от перестроечно време, руската книжна индустрия няма проблеми с произвеждането на събития. И като тираж, и като критическо внимание Акунин се вмества в категорията \"интелектуален бестселър\", там, където обикновено слагаме Еко и Патрик Зюскинд. \"Азазел\", първият роман, подписан с името \"Борис Акунин\", се появява през 1999 г. и критиката веднага обръща внимание върху странната кримка, ситуирана в 1876 и издържана като език и типажи в духа на леките, \"водевилни\" места у Достоевски. Появяват се и първите съмнения, че това е псевдоним на известен, \"сериозен\" автор, решил да припечели някоя рубла. Много бързо обаче се появяват цели 8 романа с общ герой Ераст Петрович Фандорин - героят-детектив, който в първия роман е скромен помощник-полицейски, за да се превърне след това в \"чиновник за специални поръчения\", имащ достъп до тайните на руския светски живот и имперската дипломация. Отделните книги са издържани в различни поджанрове на детективското четиво - полицейски роман, шпионски роман, \"херметичен\" роман-разследване, политически трилър... Междувременно бързо-бързо пада и тайната на псевдонима - оказва се, че Борис Акунин всъщност е Григорий Чхартишвили - известен японист, преводач на Мишима Юкио и зам.-гл. редактор на \"Иностранная литература\". \"Акунин\" всъщност на японски значело \"злодей\".
През 2000 г. Борис Акунин подхваща нова поредица - този път действието се развива в средата на ХIХ век в провинциална Русия, а детективската роля е поета от младата монахиня Пелагия. Това са романите \"Пелагия и Белия булдог\" и \"Пелагия и Черния Монах\" - последната, току-що отпечатана книга на Акунин.
Междувременно критиката се разделя на две. Едните не могат да понесят популярността и свръх-продуктивността на Акунин/Чхартишвили и го заклеймяват като чисто комерсиален автор. \"Akunin - това вече е един своеобразен \"Газпром\", промишлен гигант с филиали в провинцията и представителства във всички епохи; литературен олигарх, присвоил си най-богатия природен монопол - монополът върху руската класическа литература\" (Лев Данилкин). Други обаче виждат именно в него така дълго чакания синтез между качествено и в същото време силно четивно писане. По повод на последния му роман Вячеслав Курицин, стопанин на най-богатия и най-редовно обновяван сайт за съвременна руска литература в Мрежата, обяви, че това всъщност е първият руски постмодернистки роман - макар самият Курицин вече да е написал цяла книга за руския постмодернизъм.
В едно критиката е, общо взето, единодушна - романите за Пелагия са много \"по-постмодерни\" в сравнение с Фандоринския цикъл, т.е. по-плътни като стил, с много повече равнища на алюзии, игри и стилизации, с една дума - по-литературни, макар и да спазват законите на детективската фабула. Всъщност онова, за което Акунин се грижи най-много, са интригата, от една страна, и плътността на фактурата, достоверността на детайла, \"вживяването\" в духа на епохата със скандалните хроники, изобретенията, клюките и т.н., от друга.
Боян Станчев, \"За явлението Борис Акунин\"