Почит към Мануел Ривас

Толкова близо до всекидневието, а така празнично.
Толкова уютно за ума и сърцето, а така непринудено и просторно.
Толкова мигове, а усещане за вечност, за зарейване във вечността.
Идеалното равновесие между вътре и вън – между пътищата в теб и пътищата на света, между каприз и крехкост.

В поетиката на Мануел Ривас има аристократична лекота. Има опиянение от битка. Неговият лирически аз потреперва единствено пред уязвимостта на красотата, в преклонението пред човека, напълно разтворен във вселената. Пред неунищожимата цивилизация.

Кой може да различи във вдъхновението на поета трагизъм от щастие? Колорит от ефир? Внимателният читател ще види под кротостта на метафорите как се разкършват силните им мускули. Ще види свободата в могъществото, изтънчеността в словесните експлозии на Ривас.

Колко е хубаво, че Ривас умее да бъде категоричен. И още по-хубаво, че след кажи-речи всяко стихотворение, изцяло обладани, гадаем какво ни е съобщило то – и така се сближаваме още повече със стихотворението, и го обикваме. Нови и нови вълни от смисъл ни учат да плуваме към него.

„Идвам от земя на корабокрушения”, ще ни отвърне Ривас. И стих по стих, всячески, ще отдалечава от нас войната, ще отблъсква Апокалипсиса. Но ще усещаме собственото му терзание. Здрачаването на ведростта. И надеждата му за взаимност – в купища поетически посвещения.

И обичта му.

Марин Бодаков

------------

Мануел Ривас е познат на читателската аудитория с трите си книги, преведени на български – романите Моливът на дърводелеца, В дива компания и сборникът с разкази – Какво искаш от мен, Любов?. За първи път излиза неговата поезия, която е събрано от предишни пет стихосбирки плюс последната – Изчезването на снега. Стилът на Ривас, както и в романите му е магически, завладяващ, злободневен. Перото му на журналист го прави актуален дори, когато говори за минали събития, а метафоричния му изказ – наситен и сюрреалистичен сякаш не поставя конкретна граница между поетичното му слово и романите. Те преливат едно в друго като скачени съдове. В стиховете си той борави с неочаквани сравнения, които се натрупват едно върху друго и черпят образи от най-далечни, но и близки източници подобно на бароковата, но и класическа архитектура на катедралата в Сантяго де Компостела, на хора от портала, и едновременно с това той извайва прозодията на своите творби с един ясен и опростен почерк. Със смирение към Бог и битието.