В „Попътно” Йордан Хаджиев е поставил в центъра на идейния си замисъл нравствен конфликт, белязал част от човечеството, живяло през втората половина на миналия век. Писателят пътува до Беларус с културна делегация от Габрово (градът, в който живее той) и по-точно до град Могильов, побратимен с Габрово. Имаше навремето (а и все още има) подобна инициатива, която в случая означава обмен на културни деятели, постижения, интересни дейности в културната област.
В романа пътепис ще прочетем за синьото небе и зелените гори на Беларус, но повече като фон на случващите се – планувани и извънпланувани срещи, събития, запознанства, мероприятия по програма съставена от добре смазаната политическа машина на социалистическата система. Случващото се по театралните сцени, концертите, литературните четения е организирано до последния детайл. Но, както се случва при подобен род събития, изключенията са правило. Защото не могат да се плануват човешките чувства, щения, намерения, привличания. Впуснал се по линията на изключенията, писателят съвсем съзнателно и целенасочено представя на читателя освен реалния образ – макар и като културна проекция – на действаща политическа система в братската страна, и неговото още по-реално огледално отражение у нас. Акцентът е поставен върху огледалното отражение. Какво ли не виждаме в него – продължителни задушевни и не толкова задушевни разговори с писателя приятел Станислав Сивриев, журналисти, артисти, културтрегери, все видни деятели на културата от окръжен мащаб. Всички действащи лица не са измислени, а се подвизават във влаковите купета и града Могильов със собствените си имена, физиономии, длъжности и особености. Не е допуснат нито един измислен герой.
Йордан Хаджиев и в това си произведение – художествено-документално по принцип – остава верен на себе си, на собствения си писателски стил – артистично заядливата ирония и себеирония (но не съвсем заядлива). Ирония, от която понякога боли, понякога горчи, а понякога се смееш с удоволствие и наслада. Но колкото и да е ироничен, каквото и когото да е взел на прицел – лица, факти, действия, намерения, той няма за цел да унижава човека, може да му се надсмива заядливо, да сочи кусурите му, невежеството му, но го прави забавлявайки се, а не от лошо чувство. Прави го талантливо, артистично, със сочен и жив език, богат лексикално и интонационно. И разказът му върви сладкодумно и, без да се усетиш – изградил ти образ – плътен, неподправен, истински въздействащ.