Всяка антология по принцип поставя пред създаващия я сериозно предизвикателство, ако също така по принцип се приеме, че той е започнал работата си добросъвестно и с искреното желание да предостави на читателя удовлетворителното във възможната степен. Старото значение на думата „антология" - събиране на цветя, оформяне на букет, би било от помощ заради лекото преотнасяне на образа (метафората), защото дори букетът, особено оригиналният и красивият, не се прави от всякакви цветя, нито пък от произволен брой. В количествената безразборност най-малкото би изчезнала хармонията на съчетаването и общо доловимият аромат, при който обонянието трябва да различава отделните съставки. Разбира се, съчетаването на философските размисли в продължение на повече от двайсет и пет века върху едно понятие като толерантността, което продължава да предизвиква твърде различни, да не кажем - коренно противоположни подходи, изисква нещо повече от знания, умения за подреждането им в традиционен хронологичен ред или дори интелектуална интуиция, усет за съвместимостта им в едно книжно тяло и под една тема. Колкото и необичайно да звучи, изисква се най-общо готовност за риск на разбирането в пълното му значение, придавано от херменевтиката -като проницаемост в конкретната историческа специфика на текстовете и възможността им да се „разговарят". Арис както предполага Аристотел.
Човек обаче се задвижва, подтикван от достатъчно силен импулс - толкова по-добре, ако това е често повтаряното от Монтен „удоволствие от многообразието". Но може да е също ползата от диалога и удовлетвореността от признаването, за която говори Тейлър; уважението към другия и влизането в „конфликтния консенсус", за който пък говори Рикьор; обръщането към всички идеи и отказа от диктата на мнения и теории според Файерабенд; истинското оценяване на свободата у Мил за всичко, различно от стандарното, стереотипното, традиционното, груповото, масовото. Защото истинската толерантност е индивидуално осмислена в акта на свободния избор, докато груповата толерантност изглежда също толкова изкуствена, колкото всяка групова идеология, налагана на индивида. Ако перифразираме Албер Камю, толерантният индивид и по-точно свобдно избралият да бъде толерантен индивид, тоест личността, Азът в своята мощ да твори човешки отношения, би бил една по-красива гледка, стига да е надскочил безцветната толерантност в активно доброжелателство и ангажираност към другите, в която толерантността е просто основа - да повторим - за нещо повече. Разбира се, идеалната обич си остава идеален мит, но за достойното съществуване на хората, както казва Ясперс, е може би достатъчно да се изгради едно пространство на ненасилието, където безконечният диалог на исторически различните неща да се осъществява като като любяща борба.