„Като видят човек – изправят се на задни лапи и за­почват да се поклащат от ляво надясно. Все едно про­сят – както някога – хляб, бонбон, глътка бира, ласка, освобождаване от болката. Болката, която отдавна вече ни­кой не им причинява.“

Полският репортер и писател Витолд Шабловски обикаля България, среща се с бившите мечкадари и с природозащитниците, работили по „спасяването“ на животните, посещава и самите тях в парка им край Белица. И открива необикновени паралели между обърканото поведение на безсловесните и вижданията на предишните им собственици, които също живеят в привидната „свобода“ на младата демокрация, но таят носталгия по стария строй. Воден от любопитство, авторът продължава своето пътуване из други посткомунистически страни като Грузия, Куба или Албания, където открива белези на същия стокхолмски синдром.

И заключава, че самите ние, посттоталитарните хора, сме като танцуващи мечки. В тази книга е достатъчно думата „мечка“ да се замени с друга, например „българин“, „поляк“, „сърбин“ или „румънец“, за да разберем какъв беше пътят ни към свободата и как се опитахме и всъщност все още се опитваме да се примирим с нея. За онзи, който през целия си живот е живял на верига, запознанството със свободата съвсем не е лесна задача. Без значение дали говорим за дресирана мечка в клетка или за човек зад Желязната завеса.

„Танцуващите мечки“ е все едно Том Улф да напише обща книга с Франц Кафка или пък Милан Кундера да направи римейк на „Танцуващия с вълци“.
Тимъти Гартън Аш, сп. Foreign Affairs