"Раковото отделение пък беше и номер тринайсет. Павел Николаевич Русанов никога не бе и не би могъл да бъде суеверен, но нещо сякаш го преряза, когато в направлението му написаха: „Тринайсето отделение". Как не им дойде на ум да нарекат тринайсето някое травматологично или коремно!

Но сега в цялата република не биха могли да му помогнат никъде другаде освен в тази клиника.

-Нали нямам рак, докторе? Нали нямам рак? - с надежда в гласа питаше Павел Николаевич, като леко докосваше зловредната подутина от дясната страна на шията си, която растеше с всеки изминал ден, а отвън беше все така покрита с опъната, безобидна бяла кожа.

-Нямате, нямате, разбира се - за десети път го успокояваше доктор Донцова, изписвайки с небрежния си почерк страниците в историята на болестта. Когато пишеше, слагаше очилата си - правоъгълни, със заоблени ъгли, щом преставаше да пише - ги сваляше. Тя вече не бе млада и бе бледа, с много уморен вид.

Това беше още по време на амбулаторния прием, преди няколко дни. Болните, определени за раковото дори само за преглед, вече не можеха да спят през нощта..."