През втората половина на 1944 г. положението на Luftwaffe продължава ежедневно да се влошава. Фронтовете от изток и от запад са притиснали Райха като в преса. Въпреки героизма на летците-изтребители при защитата на немските градове от денонощните нападения на Съюзниците, независимо от невижданите успехи на немските самолетостроители, които в условията на непрестанни въздушни нападения произвеждат най-голям брой самолети от началото на войната, силите са неравностойни. Загубите на самолети не са толкова решаващи, колкото загубата на летци. Те са невъзвратими! Освен това "пресъхват" източниците за снабдяване с гориво и хиляди самолети, в това число и такива от последните варианти, бездействат по летищата без летци, без гориво, като се превръщат в мишена за атаките на съюзническите изтребители-бомбардировачи.
В тази обстановка командването на Luftwaffe замисля един ход на отчаянието. Да събере максимален брой самолети, предимно изтребители, които изненадващо да ударят авиобазите на Съюзниците в Белгия, Холандия и Северна Франция. Но преди това Вермахтът осъществява последната си сухоземна настъпателна операция - офанзивата в Ардените.