* * *

Сънувах
снощния сняг
върху пресния гроб на приятел,
поет, неугледен, но достоен
самотник по улиците на Бургас;
изникваше зад някой ъгъл
опиянил ума си с етимологии на думи
заслушан в ехото им
в мъглата на предсократическия смисъл
вглъбен във вечното очакване
на безизкусния език
на поезия без думи - гласът й
вечер можеш да дочуеш
покрай солниците
в тръстиките
донесен звук
от северния вятър

Понякога го биеха сурово
пияните синчета на еснафи –
презираше напразните веселия
и не облече богатски дрехи
ритаха го с яд
несхванали че
тялото
е една обвивка
а духът не се докосва
и е неуплашен

някъде високо и на светло
в свой си честен атеизъм
някъде високо и на светло
там където
искаме да идем

-------------