Това е най-прочутият, най-цитираният, най-използваният текст на Бенямин – един от най-забележителните европейски интелектуалци на ХХ в. Писан е по време на принудителното изгнание в Париж на бягащия от нацисткия режим германски философ и представлява истински програмен текст в теорията на изкуството и философската естетика.

Тук Бенямин показва как съвременните технологии, правейки възможно масовото възпроизвеждане на произведенията на изкуството, водят до разпад на аурата им – легендарна формулировка, от която тръгва пълната с главозамайващи ефекти история на понятието „аура“. Днес то е централно в историята на изкуството и в естетиката. Но като обсъжда тази специфична естетическа криза, Бенямин всъщност говори за обществото като цяло и за трансформациите във важни полета на чувствителността – усещането за интимно пространство, разбирането за автентичност, отношението към минало и бъдеще.

Оказва се, че последиците на тази революция – техническата възпроизводимост – обхващат цялото социално поле, с особен акцент върху политическото. Политизация на естетическото, естетизация на политическото – това са част от допълнителните, осветляващи като при мълния, срезове на съвремието, направени от Беняминовата мисъл в този текст, чието ехо не престава да отзвучава в безброй съвременни рефлексии.