Обичам текстовете на Бойка Асиова, нейният начин на осмисляне на видимото и невидимо битие человеческо, свежото словесно дихание на родния й край.

Обичам ги и й завиждам – неведнъж съм й го казвал – за онези нейни пърхащи сто врабчета на чистия и сладостен спомен за планински люде, естествени и първични, с естествените им и първични страсти, със странната им лексика, уж с груби помисли и действия, а дълбоко в душите си докоснати от ангелско крило.

Завиждам й, че знае онези забравени думи, които като полъх от Красивата котловина, полегнала в прегръдките на три планини, освежават застоялия въздух на нашето съвременно и стерилно словесно общуване.

Анжел Вагенщайн