Когато вселената въздиша, поетът чува първи. Но и обратното е вярно със всичка сила. Вселената чува въздишката на поета. И в това негласно „споразумение“ се раждат стиховете на Милка Яначкова. С годините се научих да разпознавам кога зад една поезия стои животът, преживяното, истинската болка, истинската радост. Белият лист изисква честност и не прощава изсмукани от пръстите излияния. Затова ме развълнува поетичния свят на Милка – с грижата за земята, със страха за децата ни, с носталгията по родината и… с онази надежда, че още не е късно да станем по-добри. Това прави нейната поезия – очовечава и в този смисъл е наистина спасителна. На добър час!

Камелия Кондова, редактор