Кирил Кадийски не казва като Декарт „никой преди мен“, тъкмо обратното, той знае като Паскал, че смисълът е по-скоро бленуване, което упорството би одобрило. Оттук и повторението, формалният стремеж, рамката на сонета, която странно окриля бунта, като приглушена радост, като оная краткотрайност на мечтите, подобна на хрущенето на шумата под стъпките в гората.

Този гръко-славянски глас, който знае как да свърже Балканите със средиземноморска Европа чрез своята сияйна култура и пламенна поезия, зазвучава силно, вдъхновява и завладява слушателя, както правеше навремето неговият сънародник - великият бас Борис Христов: сила в тревожното, превъзходство в сърцераздирателното.

Не само един силен български поетически глас, но и глас, чието ехо оживява и отвъд границите.

Тиери дьо Ла Кроа
Из „Син на Тракия“


Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото.
Цанко Лалев