„Дуински елегии“ – един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, Рилке създава в замъка „Дуино", който се намира в близост до италианския град Триест и се извисява над светлите води на Адриатика.

Там през зимата на 1912 г. Райнер Мария Рилке започва да пише своя поетически цикъл. В градината на замъка той усеща неудържима енергия: Първа елегия го осенява като просветление. И с нея той поставя началото на едно лирично свидетелство за крехкостта на човешкото съществуване. В замъка „Дуино" Рилке пише първите две елегии и части от следващите, както и началото на Десета елегия, която е замислена като венец на цикъла:

Някой ден, осенен от жестоко прозрение,
ще запея – възхвала тържествена за благосклонните ангели.

Поетът завършва елегиите цели десет години по-късно – през мразовития февруари на 1922-ра, който прекарва в писателска треска в кулообразната постройка замъка „Мюзо“ – мрачно имение от XIII век в швейцарския кантон Валис. Подпомаган от меценати, които поемат грижата за всичко насъщно – за светлината на свещите, писалището, зеленчуците в чинията, които икономка сервира веднъж дневно – Рилке работи като обсебен, за да завърши творбата на живота си, която за него е повече от поредната стихосбирка. Елегиите са неговото завещание, те са поезия, „насочена към сърцето“.

След шестгодишното прекъсване между 1915-а и 1921-ва, когато светът е потънал в развалини, от Рилке се излива удивителен поток скръбни писма, в които поетът задава най-големите въпроси на живота. От кой мрак произхождаме? В кой мрак потъваме след краткия си престой на бял свят? Какво ни свързва с безкрайната вселенска шир? И за какво точно сме на тая земя? Каква задача ни е дадена?

„Дуински елегии“ излизат в лайпцигското издателство „Инзел Ферлаг“ през 1923 г.

Настоящото издание е блестяща поетическа версия, дело на Кирил Кадийски, големия наш майстор на поетическия превод, сам известен и оценен като поет не само у нас, но и в чужбина. Томът съдържа десетте елегии, както и шестнайсет други стихотворения на Рилке. В приложение са добавени откъси от "Писма до един млад поет" в превод на Мария Енчева, от "Флорентински дневник" и "За поета" в превод на Бисерка Рачева.

Кой моя вопъл дочул би сред сонма от ангели,
щом възопия? На кой херувим милосърден сърцето
ще се разтвори за мене – без мигом да падна
в плен на могъщата негова власт? Та нали с красотата започва
страшното... Ужасът, който все пак поносим е,
щом тя възторгва ни, някак нехайно пропуснала
да ни затрие до крак... Всеки ангел, уви, е ужасен!
Ах, по-добре да мълчим, своя мрачен
плач да преглътнем. Кого да зовеш, от кого ли
помощ да чакаш? От ангели – не. И от хората – също!
И прозорливите твари разбрали са вече
как беззащитни сме даже в дома си, в самия
свят със значения пълен...
Из „Първа елегия“


* * *
Роденият с лира –
кой бог го дари! –
все пее, не спира
край Лета дори.
Щом с мъртви, с измрели
той вкусвал е мак,
сам ронил би трели
и в бездни от мрак.
Ликът във водата,
макар замъглен,
е чист и човечен.
Че само в два свята –
сред двойния плен –
гласът е всевечен.
    Из „Сонети към Орфей”


* * *

СТРАХ
В гората оголяла птичи вик,
безсмислен сред гората оголяла.
И все пак чу се този птичи вик,
виси като застинал в свода миг,
в небето над гората оголяла.
И в този вик е вече всичко тук:
лежи земята сякаш глухоняма,
небето зее като празна яма,
и новата минута в потрес плах
мълчи смълчана, бледа – сякаш знае,
че вече тук самата смърт дошла е
и изход няма.

Ключови думи: 21 март - Ден на поезията