„Винаги мисля за баща си, когато търся себе си. Той казваше, че е атеист, но приличаше по-скоро на самотен еремит, който, намерил равновесието си, си отива все повече от света и заживява в пустинята на човешкото съвършенство. Не искам да нарисувам неверен портрет на баща ми за тези, които не го познават. Той беше необикновен в своята обикновеност и самотен, защото никой от нас не разбираше, че на човек му е необходимо малко, за да е щастлив.“

Поникват спомени като кокичета във стъпките му през величието нежно на пролетта. И клоните разцъфват от него нарисувани, протегнали надежди към мене във съня. И виждам я ръката му сред багрите пламтящи в небето на картината към мене да се спуска с крилото си на птица – закрилница всевечна на земния ми дом. /На баща ми/