В бургаския литературен далян винаги е гъмжало от таланти. Има толкова много, че софийските делфини, като огладнеят за автори, идват, късат мрежите и отнасят авторите в столицата. Примери бол. Мария Кехайова обаче остава. Плаща данък на мечтата си – журналистиката. И тя за зло или за добро й се отплаща посвоему. Прави я местна безспорна звезда, име и перо, с което всеки големец се съобразява и всеки читател свързва с две думи: истина и професионализъм.

Страдаше обаче литературата, която присъстваше иначе във всяка дописка, всеки очерк и особено в репортажите на Мария Кехайова. Но някак си беше подвластна на журналистиката и нейните закони.

Талант в далян обаче не седи. Особено журналистическият.
И се роди тази фантастична книга.

Критиците да не се мъчат да я вкарат в техните определения за жанр. Няма да могат. Парамоните, eлените, големите хора се надигат и гледат от всеки ред на великолепната проза. Мержелеят се змейови къщи, хвърчащи тоалетни, баби, които срамежливо се къпят с комбинезони и нахални голи...

Бродилово, Кирово, Вършило – странният свят на старата Странджа оживява пред очите ни. Светът на баба Стоя, дядо Бою, плетачът на мрежи – Сталин, Анка, пред която даже Летисия Каста е дребна цаца на красотата.

Един истински магически странджизъм. И Мария ни отваря неговия портал.
Когато Таньо краде красивата Петра, прабаба и прадядо на авторката, тя го пришпорва припряно: “Бягай, бягай, да не ни хванат!”.
Няма, Мария, няма да те хванат завистниците.
Ти си вече открадната за читателя.
Ти вече си при нас.

Петър Бойчев