***
Пътувах много. Градовете хвърчаха край мен като мъртви листа, обагрени ярко, но откъснати от своите клони. Бих спрял, но нещо ме преследваше. Винаги ме връхлиташе изневиделица и ме сварваше напълно неподготвен. Може би беше позната мелодия. Може би само парченце прозрачно стъкло...
*
Погребенията са красиви в сравнение със смъртта. Погребенията са тихи, а смъртта... невинаги. Понякога те дишат пресипнало, понякога гръмливо, а понякога даже ти викат. „Не ме пускай!“ Дори старците понякога казват „Не ме пускай!“. Сякаш можеш да ги спреш! А погребенията са тихи, с красиви цветя.
*
Tе изчезват зад мен. Отиват си. Хората, които си познавал на определени места, го правят... отиват си, когато и ти си отиваш. Земята сякаш ги поглъща, стените ги поемат като влага, остават с теб само като призраци; гласовете им са ехо, притихващо, но незабравимо.
Сега тази къща е празна.