Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Едва затворила последната страница на първата книга на Виолета Радкова, вече очаквам нейната втора. Дано да я пише.

Историята на рода Кляндови е всъщност история за други неща – за наследяващата се борба между чувството за дълг и любовта, за живот между два континента, за надеждата за друга държава, която е всъщност твоята държава. Тези чувства са толкова ярко описани, че няма как да не са дошли по пътя на кръвта – в обяснителната си бележка авторката споделя, че в строежа на сюжета е положена основата на нейния род. Тази българска орис да не си добре нито „тук“, нито „там“, тази човешка участ да живееш един живот наяве и друг насън – това го има във всеки род, затова сюжетът е близък за всеки.

Не случките са необичайни, а начинът, по който са разказани. След края на книгата Виолета Радкова казва, че я е писала книгата като филм. Но според мен повече я е изпяла като песен, в която с щедър талант е подбирала думите така, че да изразят възможно най-добре мелодията на живота на Кляндови. Понякога тя е весела, друг път погребална, много рядко любовна, но винаги придружена с най-точните думи.

Нямам никакво съмнение, че на небосклона на българската литература се е появила ярка звезда, каквато не изгрява всяка година.