„Цел на настоящото проучване са пародията и пародийното с присъствието и изявите им в една смятана за непародийна литература - българската. Като непародийна априори можем да определим оная литература, която не притежава не само достатъчно пародийни творби, но и достатъчно проучвания върху тях. Но ако за доказването на първото са необходими многобройни и изискващи специализирана подготовка уговорки, то второто е проблем, отнасящ се изцяло до библиографска информираност. Веднага може да се каже - в повече от двестагодишната си нова история българската литература не познава нито една (в най-буквалния смисъл) книга върху пародията и пародийното. В този аспект тя безусловно е непародийна литература.
Но дали липсата на литературноисторически и критически проучвания сама по себе си изключва и присъствието на пародийност в тая литература, е проблем, който не може да бъде решен от пръв поглед. Още повече когато, противно на състоянието на литературната наука, литературната критика (особено в 70-те и 80-те години на XX век) в засилваща се прогресия започва да употребява при характеристика на процесите в съвременната българска литература понятия като „пародия”, „пародично”, „пародийно”, „гротескно-пародийно” и т.н.”