Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Джон Бойн е най-превежданият ирландски писател. Издават го в 59 страни. Като се има предвид каква мощна сила е ирландската литература, това е много сериозна препоръка. Българските читатели познаваме Джон Бойн от „Невидимите фурии на сърцето“, „Стълба към небето“, „Момчето с карираната пижама“ и „Всички погубени места“. Всяка от тях е следващ учебник по добросърдечност, човечност. Не че Бойн си спестява герои с ужасен характер, извършващи отвратителни престъпления. Напротив, има ги. Но не са непобедими. Може да мине много време, но добротата ще победи злината, любовта ще надделее над омразата. Когато към това се прибави и майсторството му да плете сюжета така, че да не може да не отгърнеш следващата страница, и следващата, и следващата, става ясно защо Бойн е толкова четен по света.

Сега писателят ни изненадва със серия от четири книги, наречена „Стихиите“. Заглавията на отделните книги са „Вода“, „Земя“, „Въздух“, „Огън“. В книжарниците вече се появи първата от тях „Вода“. Героинята, от чието име се разказва историята, е на 53 години. На точно толкова е и самият автор. Едва ли е случайност, това поколение е видяло много промени в своя не чак толкова дълъг живот и те заслужава да бъдат фон на една житейска история.

Кога една жена отива на малък остров с едва 400 обитатели, тя има сериозна причина. Тя променя името си, прическата, начина си на живот. Така започва тази книга и, ако човек не е чел книгите на Джон Бойн, вероятно ще си помисли, че става дума за криминален роман. Щом човек крие самоличността си, значи е извършил или е замесен в престъпление. Да, в романите на Джон Бойн има престъпления, но самите романи не са криминални. Определят ги като психологическа белетристика.
Така е и в романа „Вода“ и заглавието му подсказва защо героинята е избрала усамотението на малко парче земя, заобиколено от вода. Водата пречиства. Тя е отишла там да разбере неща за себе си и за другите, които са били възможно най-близко до очите ѝ , но тя не ги е видяла. В такъв случай виновна ли е?

Книгата е с отворен край, затова надникнах в ревютата в интернет за следващите книги. Видях други имена, други герои, други сюжети. Вероятно всеки от тях отговаря на заглавието си, но може и да има свързваща нишка. Това ще разберем, когато можем да прочетем и „Въздух“, Земя“ и „Огън“.