Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Романът “Огън” е едно своеобразно стихийно пътешествие до недрата на човешката природа. В него Джон Бойн ни провокира да си отговорим на въпроса дали се раждаме такива, каквито сме, или обстоятелствата предопределят пътя ни.

Героите на романа, като човешки същества, се сблъскват челно със своите подсъзнателни влечения. Как обаче всеки от тях съумява или решава да реагира на тези грозни, но човешки инстинкти – върху тази идея ни дава възможност да помислим Джон Бойн и ние, като читатели, но преди всичко като хора, в една опожаряваща история.

Можем да я четем през призмата на отчаянието вследствие на болката, която няма аналог, и този прочит би бил напълно оправдан. Когато обаче болката на човешко същество се превърне в катализатор на страдание на друго човешко същество, дали това е неизбежен стихиен пожар, който не може да бъде предотвратен, или съзнателен избор?

Романът засяга извечната тема за борбата между доброто и злото, за невъзможността да бъде отсъдено къде е пределът между тях – не и ако не бъде преживян като действителна човешка съдба. Може би само преживелият я може да постави тази разделителна линия – със силата на любовта, която в романа, за съжаление, отсъства.

Когато станалият любим на българските читатели ирландец Джон Бойн оповести, че работи над серия от четири книги, наречена „Стихиите“, се чудехме дали тези книги ще бъдат с общ сюжет. След „Вода“ чакахме с нетърпение „Земя“, за да си отговорим на въпроса. Отговорът беше отрицателен - „Земя“ нямаше нищо общо с „Вода“, други герои, различен сюжет. Ето я вече и „Огън“, третата книга. Едва в нея откриваме препратки към предните две книги. Свързват ги сюжетни нишки, които може да бъдат отминати при небрежно четене, но внимателните читатели ще ги забележат. А и вече става кристално ясно, че Джон Бойн разработва тема, която явно не му дава мира и затова я пренася от книга в книга – травмите в детството и как те моделират живота ни. Има я и в двете му книги, свързани с Холокоста, „Момчето с раираната пижама“ и „Всички погубени места“, и в блестящия роман „Невидимите фурии на сърцето".

Животът като огледало на раните от детството се оказва честа тема за ирландските съвременни писатели и не само за тях. Някъде само подсказана, в други книги – разказана, в „Огън“ на Джон Бойн – изгаряща всичко по пътя си като пожар, който едва ли ще бъде потушен. За тази книга е трудно да се пише, без да се издаде сюжета, така че спирам дотук.

Но няма как да не се каже, че в поредицата си „Стихиите“ Джон Бойн градира напрежението и последиците от травмите. Кулминацията на разрушителните стихии е достигната в третата книга от поредицата. Остава да гадаем, дали в четвъртата, „Въздух“ ще има взрив или стихване.