Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Ако трябваше да спрете живота си на стопкадър, кой миг бихте избрали?

Някъде между световете се намира фотографско студио, в което попадат хората след смъртта си. Това е временна чакалня, където всеки човек е изправен пред задача. Всеки получава купчина снимки – по една за всеки ден, който е преживял – и трябва да избере определен брой от тях. Тези снимки са спомени, от които се създава специална експозиция – обобщение на живота на починалия. Изборът на снимки се превръща във възможност за интересни разговори, освежаващи спомени и дори… връщане към някои от тях. Ако някоя от снимките е размазана или повредена, можем да идем обратно в миналото и да го пресъздадем. Но добра идея ли е да се играе с времето?

Във „Фотостудиото на изгубените спомени“ на Санака Хийраги научаваме историите на трима души – възрастна жена със спомени, които цени, член на мафията с добро сърце и мистериозно, тихо момиче, което въпреки крехката си възраст, е преживяло много..

Това е красиво и трогателно писание за едно спокойно преминаване във вечността, но и за пътешествие в миналото, в собствените ни дълбини, за факта, че толкова много красота ни заобикаля – скъпоценни моменти и хора, които не забелязваме. Оглеждайки се назад в живота си, разбираме, че щастието и красотата са постоянно около нас и че всеки прекаран момент е безценен. Авторът ни показва колко крехък и несправедлив може да бъде животът и колко е важно всеки да намери своя собствен път, какъвто и да е той; наред с това обаче е изключително важно да знае кой е бил.

Далечната литература пристига у нас на вълни. Така преди много години ни заляха книгите на латиноамерикански майстори на магическия реализъм. „Заляха“ е пресилено казано. Тогава книгите не бяха в количество, което залива, помня опашката за „Сто години самота“. Не много отдавна се наложи да запаметяваме трудно произносими скандинавски имена на автори, предимно на трилъри. В последно време някакъв прилив донесе японски книги, доста по-различни от книгите на големия Харуки Мураками. Когато гледам кориците им, мисля си, че всички те си приличат. Затова се зарадвах, когато една професионална читателка с безупречен вкус за книги ми посочи „Фотостудиото на изгубените спомени“ и каза: Тази е различна.

Не съм чела много съвременни японски книга, за да направя разликата, но тази книга е топла, човечна. И те кара да си задаваш важни въпроси, след като си я прочел. Изправя те лице в лице със себе си, не само с героите си.

Едно магично студио се намира между земния живот и отвъдното. Всеки, който вече е тръгнал към оня свят, трябва да мине през него. И сред купища снимки от живота си да избере в кой ден да се върне, нещо да види отново, нещо да довърши, нещо да предупреди. Повече от това би било издаване на сюжета.

Но след последната страница неизбежно се питаш – а аз, аз кой ден бих избрал? И защо точно него? Това не са толкова лесни въпроси, колкото изглеждат. Оказва се, че да разберем героите във „Фотостудиото на забравените спомени“ е по-лесно, отколкото да проумеем себе си. Точно затова са ценни книги, които ни водят към това проумяване. А то върви заедно с това, че така ставаме по-добри.