Черешата на един народ: 30 години по-късно

Ключовата стихосбирка на Георги Господинов от зимата на 1996-а „Черешата на един народ“ с незабравимото оформление на Яна Левиева излиза в специално издание 30 години по-късно. Определяна като едно от литературните събития на 1990-те, книгата е забелязана от критици и читатели още при самото си публикуване. Печели Наградата на Сдружение на българските писатели за най-добра стихосбирка на годината. Стихотворения, като Черешата на един народ (дало заглавието на книгата), За леката душа, Образование свише, Роден на 7 януари, Жената на август, За чакъла на земята, Тайните вечéри на езика, отдавна са намерили място в сърцета на няколко поколения читатели.

В настоящото издание са включени първите рецензии и анализи на стихосбирката от Светлозар Игов, Албена Хранова, Бойко Пенчев, Биляна Курташева и Пламен Антов. Стихосбирката излиза със специален предговор от автора.

…Бях на 28, когато излезе „Черешата на един народ“, най-напред в „Свободно поетическо общество“ в края на 1996-а, една от най-мизерните години. (Всички последващи издания бяха в „Жанет 45“.) Едни от най-вдълбочените прочити получих тогава тъкмо за тази книга. Така четяха 1990-те. Можете да ги видите в края на книгата. Всеки от тях, започвайки с този на проф. Светлозар Игов, поставяше книгата в контекста на българската история и литература, размишляваше за несбъднатото като категория, добавяше смисъл и нови нива на четене. Разбира се, тогава дойдоха и първите омрази, политически най-вече, обвинения в безродничество и пр., но и тях професор Игов вече ги беше предвидил в рецензията си.

Трийсет години по-късно всичко изглежда друго, светът от вчера си е отишъл. Което е било мечта през 1990-те, е станало спомен, често спомен за неслучило се. Дошли са нови хора, родени след излизането на тази книга, и тяхното четене ще е особено интересно. Може би смисълът е в това да прочетем днес „несбъднатото вчера“. Да се прочетат взаимно кипенето на 1990-те и тихото отчаяние на днешното, май трето, десетилетие на века.

1990-те бяха вероятно последното възможно време за тази мрежа от смисли и жужащи гласове, които се преплитат, допълват, правят бързи дъги помежду си. Признавам, че това днес особено ми липсва. В онзи контекст излезе „Черешата на един народ“ и веднага ще кажа, че тя дължи много на онази среда, беше единствено възможна тогава. И искам тук да благодаря на всички поотделно и заедно, с които бяхме в непрекъснато общение. Разпадите дойдоха по-късно.

Но дали всъщност „Черешата“ днес не се разлиства съвсем навреме? Тежкото българско безпътие в края на 1996-а, когато излезе тази книга, и усещането за катастрофа днес (в града и в света) не са лишени от връзка, явяват се част от едно пълзящо отчаяние и изгубване на смисъла. И писаното тогава прави странни включвания в новините на днешното.

А иначе, по ирония на историята, точно през настоящата 2026-а ще гърмят черешовите топчета на едно юбилейно честване на Априлското въстание. Но както твърди едноименното стихотворение, „И тази година, дядовото,/ няма да има априлско въстание“. И тази година, види се отсега, несбъднатото българско ще расте и ще трупа исторически дефицити за нашите деца.