Основната патология на социалното време в десетилетието на прехода, заявена в полето на медията, не е в конкретността на разминаването на тези времета, не е дори в постоянството на разминаванията, а в постоянната им разминатост, която отпраща времето в две измерения. Медията не съумява да „проговори" помежду тях - да ги „сговори". Тази постоянна „пасивност на посредника" произвежда с постоянство некомпактно настояще. В този смисъл основната темпорална патология на българския преход е едновременно социална и медийна. Едно общество, което така трудно изгражда дори краткосрочни общи проекти, ражда медия, която извънредно трудно изработва собствени политики.