Когато Карл Ясперс аргументира твърдението си, че след Втората световна война започва „световната история като единна история на човешката тоталност", той сякаш неволно провъзгласява основни глобализационни принципи. Следвоенната криза на европейския хуманистичен проект, не само в Германия, поражда нови перспективи, нов мащаб и нови форми на съвместност. Според Ясперс оповестеното начало означава край на един вид история, хегелианска може би, тотално единение на човешката общност, „планетарно единство", крайно запълване на човешкото пространство: „вече няма „вън". Светът се затваря; настъпва небивало дотогава равнопоставяне на индивид и човечество: „Всички ключови проблеми стават световни проблеми, човешката участ е участта на човешкия род." Изложени в термините на един все още традиционно хуманистичен дискурс, тези аргументи са потенциални принципи на процеса, който първо социолозите, икономистите, историците, а най-подир и литераторите нарекоха глобализация.
Става дума за принципи като непрекъснато глобално пространство, хомогенизиране (но и диверсификация) на населяващите го нации и етноси, взаимна обвързаност на световните търговски и финансови пазари и обороти, на политическите, социалните, етническите и етическите конфликти във всяка точка на глобуса. Особено важно с оглед на изменящата се представа за литературата е дефинирането на пространствен предел - вече няма „вън", светът се е разстлал до своите възможни и въобразими граници, а това прави невъзможна всяка вънпоставсност или външна гледна точка. Казаното от Ясперс имплицира, че новата история и нейните разкази няма да зависят от нищо трансцсндентно. от нищо, мислимо извън човешките предели. Човечеството се е събрало най-послс в своя доскоро необятен земен дом и последният е затворил вратата.
Огнян Ковачев