“...Този въпрос си задавам сега, отдавна вече не на верандата, няма го повече уханието на ароматична смола и бръшлян, и на старо дърво, което сякаш жужи в топлината, няма я вече масата върху верандата, на която пиша, няма го и огромния сандък, върху който седя денем с книгите си, с чашите за кафе, а вечер разстилам постелките си, докато котките се промъкват над грапавите керемиди върху зида, а вън, отвъд градината, последните гуляйджии в Стария град търсят пътя за вкъщи.

Защо месеци по-късно с това се свързва думата от-казване, из-ричане, докато тогава, в Пловдив, ме занимаваше по-скоро чувството да спиш на открито? Да спиш на открито имаше нещо общо с Индонезия, със спомена за още по-топли нощи, за градини, вътрешни дворове, тераси и отворени къщи, в които започнах да нощувам без повече да се страхувам от насекоми или непознати, сякаш закриляна от шума на стрелкащите се по стените гущери-

Доверието бе мирис

Как неговият мирис проникна в нея, как той движеше
Студените й крайници и потъна в сън

Спане навън, гласове навън – не, най-напред се появява вътрешния глас, с това започва всичко. Вътрешният глас на стиховете. Първоначално /Колко време е минало оттогава? Петнадесет години? Двадесет и пет?/ не можех дори да си представя, че стиховете, изобщо се изричат, във всеки случай не само стиховете, които ми идваха наум, ала и стиховете на Хьолдерлин, стих на Целан: не можех да си ги представя нито произнасяни от гласове на артисти, нито от автора, изглеждаше ми нелепо – не че в главата ми бяха безмълвни, напротив, ала вътрешният глас не бе свързан с реален глас, това бе звук, произхождащ изключително от написаните редове. Винаги знаех, че вътрешният глас е там, че той изрича думите и редовете, които пиша, и все пак той ги изрича така, както се появяват на хартията, не както можеха да се чуят, ако вътрешното изговаряне можеше да се артикулира с реален глас./.../

Бригите Олешински