Петър огледа ръцете си: здрави, силни, червени. Все още без нито едно кафеникаво петънце по тях. Завъртя ги пред очи и се засмя:
- Виж ти, човек и на седемдесет не е късно да стане суетен.
Днес беше рожденият му ден. И пак нямаше наоколо никого от тези, които биха го навестили, за да го поздравят. Нямаше я и Ваня, която единствена го разбираше. Петър сякаш я видя и застана пред огледалото. Върху дясната скула имаше белег от едра шарка и тъкмо там му се стори, че среброто на старческата възраст вече е започнало да избива. Връстниците му бяха отдавана нашарени.
Камбанките на телефона изрумуляха напевно и след тях екна един глас, който можеше винаги да различи, на Хари:
- Сам ли си бе, идиот?
- Няма ме - едва отвори уста Петър. - Нали преди малко се разделихме, какво искаш?
- Предлагам ти сделка.
- Нямам нужда от пари.
- Лъжеш, наемнико, няма такъв човек. Всеки, докато е жив, има нужда от пари.
- Май искаш да ти хлопна телефона...
- Виж, това вече е приказка между приятели.
- И ако не го правя, то е само защото сме се въргаляли в една и съща кал. /.../