“Чували ли сте как пеят скорците? Не? В нашето село ги има много. Идват и тук, кацат на зида. А точно под него са гробчетата на децата. Така ще им пеят чак до есента, та дори и по-докъсно. Нямаме земя, равна земя, където да ги погребваме. А и на тях, клетите, за какво им е гробище? Те ще отидат направо в Рая, защото са се помъчили и никому зло не са сторили.

Откъде започваше този ден? Развиделяваше се, а още не виждаше просветляването на изгрева - оная деликатна, ефирна граница между долната и горната земя, в която светлината и мракът се срещат, докосват се и се сбогуват. Тя затвори очи и се опита да не мисли за вчерашния следобед. Усещаше настъпващото утро по глухото дрънчене на рейсовете - тръгнеха ли първите коли, значи бе вече пет часа. С точна последователност стонът на ресорите следваше превключването на първа скорост, когато колата тръгваше от началната спирка. Знаеше откъде идва тая предвидимост -гумите попадаха в широката дупка на пътя, шофьорите я познаваха добре от месеци, но не можеха да я избегнат, защото улицата бе тясна.
„Още не са се събудили хората" - промълви Вихра и се зарадва, че мислите й са се насочили в безопасна посока. Като че ли в нея нямаше и помен от безсънието, от лексотана, който изпи посред нощ след дългия и болезнен разговор с Христо. В съзнанието й се бе врязал само неговият въпрос „Защо?", задаван отново и отново.
Светлиците на понеделника, които идваха с фаровете на рейсовете, я объркваха. Предчувстваше разправии, плашеха я неизвестността в службата, погледите зад гърба си щом свърнеше зад чупката на коридора, преди да е успяла да се скрие сред тишината на стаята си.
- Знаеш ли, трябва да се разделим - така му каза, след като изчака келнерката да се отдалечи от масата.
Видя очите му, нищо неразбиращи, ослепели от шока, пулсиращата малка вена на слепоочието му и голямата на шията. През нея като че с конвулсия се промуши топка за пинг-понг и кръвта заля лицето му. Осмислило обаче думите, съзнанието бързо я попи. Лицето му доби оная бледина, която в такива случаи винаги служи за сравнение, затова Вихра се боеше да го назове дори наум. Страхуваше се, обзета от предчувствието за нещо непоправимо. В същото време знаеше, че още го обича и не искаше по никакъв начин да предизвиква съдбата.
- Много мислих, много нощи не спах...
Избягваше погледа му. Ръката й машинално въртеше бъркалката в пластмасовата кафеена чаша.
- И защо? Защо все пак? Макар да предусещах, че все някога ще се случи? – промълви Христо на един дъх. – Знаех, че раздяла ще има, твърде хубаво беше всичко, за да продължи.”
Янко Долапчиев