“Повикът на Жинзифов за изграждането на единна българска литература и култура, на целокупна българска нация и държава е повик на патриот и творец, реализиран богато в неговото книжовно и обществено дело.”
Дочо Леков

“Името на Н. Козлев, починал преди 25 години, днес е почти забравено, ако не ни напомня за него дивната му поема „Хайдут Сидер и черен арап".
В учебници и ръководства по литература някъде то се само споменава, а другаде не е и отбелязано. Затуй пък поетичното му дело пребъдва сред редица поколения, минали през училищната сграда, при което пак някои не знаят името на автора, понеже то липсва често в песнопойки и сбирки, и поемата минава за „народна".
Но каква по-голяма награда за един поет от тая -да минава за безимен и „народен"!

И до днес липсва обстойно изследване на поетичното му дело, тъй ранно по време и художествено зряло вмного отношения.
Никола Козлев угасна незабелязано. А той е един от ония наши дейци, които предано работиха за пробуждането на българския народ в епохата, когато тоя народ тънеше в тъмнина, с малко пътеводни звезди, под политическия гнет на турците и духовното робство на гърците.
И нам - съвременниците, ако искаме да се обнадеждваме и да надмогнем граденото от предците ни, се налага дългът да поддържаме вековечните и трайни връзки между миналото и сегашното, за да изградим здраво бъдеще.
Да се преклоним пред паметта на ония труженици за нашата свобода и просвета, които сред верига страдания и усилия слагаха цялата си душа и живот пред олтара на поробената родина, да бъдат полезни роду си; — едни като революционери, сложили буйни глави за свобода; други като публицисти, журналисти, ратуващи за по-висока култура и политическо съзнание на невежия народ; /.../”
Д. С. Минев

“Няма съмнение, че откриването на статиите и бележките на Пърличев по въпросите на древната гръцка култура едновременно с потвърждаването на извънредно голямата му ерудиция внасят и известен смут у изследователя. Възникват въпроси за научната му добросъвестност, за обективността на преценките му и т. н. Не трябва да се забравя обаче, че към тези трудове не трябва да подхождаме като към научни изследвания, а като към публицистика, предназначена да изиграе точно определена роля в един твърде важен за България (и особено за Македония) момент - извънредно голямото изостряне на черковната борба и въобще на борбата за отхвърляне на стремежите за денационализиране на българския народ. На твърде драстичния характер на тази борба трябва да отдадете и крайностите, до които доскорошният страстен и искрен елинофил достига в стремежа си да служи на своята апостолска идея. Субективността, непримиримостта и пристрастността са качества, които най-лесно се проявяват в подобна ситуация, още повече че на Пърличевата нервна и реактивна натура те и не са неприсъщи. За щастие и в тези свои ръкописи, а и неведнж при други случаи Пърличев е дал израз и на истинското си, хуманистично отношение към гръцката култура и гръцкия народ.”
Кирил Топалов