Вечерна наздравица е знакова, физиономична книга на поета Евтим Евтимов. Знакова и физиономична не само защото тя тръгва към читателите от върха на неговата седемдесетгодишнина. От върха на неговата десетилетна, неостаряваща поетична младост, така че все повече между него и неговата публика протичат живи емоционални токове и тя не само се разширява, но се и подмладява.
Къде е тайната на тази завидна популярност на поета? Освен неговия талант, разбира се. Тайната е и в това, че той е ЕДИНЕН. Неотделим както от любовната сърцевина на поезията си, придобила такава завладяваща сила, но и от това, че любовта му не отминава и сенките на живота, тъмните ъгли на човешките страсти и превъплъщения, на чувствата и багрите и тяхната неповторимост.

Всяко лято свиреха щурчета,
свиреха ли, свиреха за мен
песента от мойто детство взета
и от огъня на летен ден.

Цигуларите сега ги няма
и така е глухо у дома.
Бяха тук, когато вечер мама
носеше с мотиката земя.

Любов ли е това? Да, но осмислена не само от годините и преживяното. А и подхранвана от непомръкващото чувство на поета към течащия живот с неговите драми, трагедии, радости, горчилки, надежди, изповеди. Това определя и широкия диапазон не само на “Вечерна наздравица” на Евтим Евтмов, а и на неговото многостранно творчество, все още възприемано най-вече от емоционалната му страна, но недостатъчно изследвано и анализирано. Може би е и това, че поетът е в развитие — видимо в обогатяване на чувствата си и образния си арсенал.
Жената, която той обича и възпява в своите стихове, е изначалният образ на красотата и на стремлението към тази красота. В това отношение Евтим Евтимов има образци в съвременната българска поезия и като постижение, и като отправна точка за следващи върхове. Това се отнася и за неговите стихове за виното, станали емблематични в последно време. Зад тия стихове обаче се крие и дълбоко чувство, изворно преживяване като стремеж на човека да се обърне навътре в себе си, да потърси опора и вяра в собствените си сили, да изживее живота си не само такъв, какъвто е в определения му период от време, но и такъв, какъвто му се иска да бъде. И затова сенките и тъмните ъгли в човешката душа не само ги показва, но и така ги осветява, че да бъдат предупреждение, а и подтик за пречистване.

За какво ли този късен спор е?
Ти предаваш много елегантно
и ще се издигнеш по-нагоре.
Мястото на Юда е вакантно.

Към юдинските сили поетът е не само непримирим и осъдителен. Той никога не е губел надежда, че ако те не се откажат от черната си светлина, умният читател, който търси опора в нравствените ценности, ще съумее да стопи сенките на здрача и на мрака в живота.
Да, всичко е любов за Евтим Евтимов. Но обогатена и нюан-сирана, с най-широк диапазон — от детството и родния край до родината и човечеството, до жената като образ и илюзия. Беласица и Пирин въздигат на възбог върхове и не се знае къде тези върхове са по-високи и по-озарени — в небето южно или в небосклона на поета. Това той постига не само с пластичен рисунък, но и с пресъздаването. Може би част от тайната на таланта му е и в това неповторимо пресъздаване и на легендите, и на преданията, и на човешката доблест при саможертвата за идеал и нравственост. И в търсения — и намирания — символ на вечното движение.

Отдавна този хубав кон ме чака,
юздата хвърлил край една река.
Ще ида там, когато падне мрака
дърва за песни да си насека.

И планината — нова или стара,
издигната над цялата земя,
на този кон сега ще натоваря
и с нея ще се върна у дома.

Защо в бъдеще време — Евтим Евтимов винаги се връща у дома си, в света на своята поезия. При своята вечна планина, а поетичният кон е жив и го чака. И го води.
Благовеста Касабова