Като ви кажат "Бялото слънце на пустинята", за какво се сещате? Сигурно как царският митничар Верешчагин, на шише водка и омръзнал черен хайвер, пее пресипнало:

Ваше благородие, госпожа удача...

"илмът си беше класика, така че от книга със същото заглавие не очакваме кой знае какво. Напразно. "Бялото слънце на пустинята", преди да стане сценарий, е един великолепен роман, написан от двамата съавтори още през далечната 1965. Разбира се, в такъв вид романът не би могъл да се промуши през ситното сито на съветската цензура. В него не само няма идеология, ами на места си има чиста антисъветщина. Но не това е достойнството му днес. Важното е, че "Бялото слънце на пустинята" е образец на прекрасна проза, и се чете на един дъх, като шедьовър на руската и световната литература. Боецът-червеноармеец Сухов, Петруха, Саид и Абдула, познати ни от филма на режисьора Владимир Мотил, не влизат в конфликт с екранните си интерпретации, а получават изумително белетристично пълнокръвие.
Чак не е за вярване, че романът е създаден през 1965 - по толкова съвременен начин изглежда чисто литературното майсторство в него.
Романът е динамичен, но не примитивен "екшън" от типа: "стреляй и сипвай кетчупа". А детайлите, както и диалогът, са находчив прочит на мъдрата книга на битието; такова, каквото беше през буреносния минал век в Русия и Средна Азия...Преводачката Светлана Комогорова, която познаваме като професионалист от преводите й на английски, и тук демонстрира вроден езиков усет.
"- Ти как се озова тука?
- Стреляше се - кратко отвърна Саид."
Това е лаконичният диалог на времето, в което иначе си има всичко - и голяма любов, и приятелство, и смърт.
Книга, която е невъзможно да разочарова истинския ценител. /Бойко Ламбовски/