Един испански мисионер бил на някакъв остров, където се срещнал с трима ацтекски жреци.
- Как се молите? - попитал отецът.
- Имаме само една молитва - отвърнал единият от ацтеките. - Казваме: „Боже, в теб са трима, и ние сме трима. Смили се над нас!"
- Хубава молитва - казал мисионерът. - Но не е точно тази, в която Бог се вслушва. Ще ви науча на една много по-хубава.
Научил ги отецът на една католическа молитва и продължил евангелската си мисия. Няколко години по-късно, когато се връщал в Испания, корабът му минал край същия остров. От палубата отецът съзрял на брега тримата жреци и им помахал.
В този миг и тримата тръгнали към него, вървейки по водата.
- Отче! Отче! - извикал един от тях, когато се доближил до кораба. - Кажи ни пак молитвата, в която се вслушва Бог, защото не можем да си я спомним!
- Тя не е толкова важна - отвърнал мисионерът, след като видял чудото. И помолил Бог да му прости, задето не е разбрал по-рано, че Той говори на всички езици.

Тази история разкрива онова, което искам да разкажа в „Край река Пиедра седнах и заплаках". Рядко си даваме сметка, че сме заобиколени от Необикновеното. Край нас стават чудеса, Божиите поличби ни показват пътя, ангелите ни молят да ги чуем, но ние изобщо не им обръщаме внимание, тъй като са ни учили, че до Бог се стига само чрез определени изрази и правила. Не разбираме, че Той е там, където Му отворят да влезе.
Традиционните религиозни практики са важни, понеже чрез тях ние споделяме опита на дадена общност да се прекланя пред Бога и да се моли. Ала никога не бива да забравяме, че всъщност духовният опит се изразява най-вече чрез Любовта. А в Любовта правила не съществуват. Можем да се стремим да следваме наръчници, да контролираме сърцето си, да имаме изработена стратегия на поведение, но всичко това е безсмислено. В крайна сметка решава сърцето и това, което то реши, е правилното.
Всички ние сме го изпитвали през живота си. Всички ние в даден момент сме казвали през сълзи: „Страдам заради една любов, която не си струва." Страдаме, защото мислим, че даваме повече, отколкото получаваме. Страдаме, защото не признават любовта ни. Страдаме, защото не успяваме да наложим нашите собствени правила.
Страдаме неоснователно, защото любовта е в основата на нашето израстване. Колкото повече обичаме, толкова повече духовен опит натрупваме. Боговдъхновените, в чиито души е горяла Любовта, са побеждавали всички предразсъдъци на епохата. Пеели са, смеели са се, молели са се на висок глас, танцували са, участвали са заедно в това, което свети Павел е нарекъл „свещена лудост". Радвали са се, защото който обича, вече е победил света и не се страхува, че може да изгуби нещо. Истинската любов е акт на пълно себеотдаване.
„Край река Пиедра седнах и заплаках" е книга за важността на това себеотдаване. Пилар и нейният спътник са измислени личности, символизиращи безбройните конфликти, които не можем да избегнем по пътя към другото Аз. Рано или късно трябва да победим страховете си, защото духовното израстване се осъществява чрез всекидневното проявление на Любовта.
Монахът Томас Мертън е казал: „Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаме не значи да сторим някому добро, да му помагаме или да го закриляме. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния само като обект, а себе си - като великодушни и мъдри хора. Това няма нищо общо с любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш в него Божията искра."
Нека плачът на Пилар на брега на река Пиедра да ни води по пътя към това приобщаване.
Паулу Коелю