Като класическа страна на православната християнска вяра и свързаната с нея култура България притежава безценно богатство – манастирите , огнища на българската духовност през многовековната история на държавата. В белязаната от драматични обрати историческа съдба на българския народ манастирите не са само средища на благочестиви, вглъбени във вярата монаси и монахини. Без да изменят на своята особена духовна, културна и социална природа, те са призвани да бъдат центрове на образованието, литературата, изкуството и на българската етнокултурна идентичност – както във вековете на подем и величие, така и в мрачните времена на нашествия, разруха и чуждо господство.
В съвременна България съществуват над стои осемдесет манастира, повечето от които са действащи. Голяма част от тях и днес са средища на православието и религиозният култ въпреки вековете османско владичество, секуларизацията на обществения живот в периода ХІХ-ХХ в. и господството на атеистичния комунистически режим от 1944 до 1989 г. Ако прибавим и обителите в земите на българското етнокултурно и историческо пространство, днес на територията на други държави /най-вече в Македония/, броят на българските манастири е два пъти по-голям. Извън пределите на България са останали сакрални огнища – манастирите “Св. Наум” на брега на Охридското езеро, Лесновският, Осоговският, Марковият, Бигорският манастир, манастирът “Трескавец” и др. в Македония, Погановският и Пшинският манастир /на територията на Сърбия/, средновековният скален комплекс край Мурфатлар /Басараб/, манастирът край Тулча /Северна Добруджа, днес в Румъния/ и др.