Миналият век е белязан от значителни постижения в развитието на езикознанието. Те се характеризират с разширяване и задълбочаване на проблематиката и непрекъснато усъвършенстване на методологията. Нараства неимоверно броят на изучаваните езици и тяхното типологично разнообразие. Като следва закономерностите в развитието на всяка наука, езикознанието, натрупало вече огромен фактически материал, преминава в качествено нов етап в своето развитие. Неговият обект - естественият човешки език - се интерпретира като система с колосална сложност, която съществува и функционира в контекста на комплексно единство от явления и фактори от най-разнообразно естество. Това налага по-различен подход към езика като към една отворена динамична система, която има определени познавателни и социални функции. С други думи, в основата на съвременната представа за езика стоят няколко фундаментални негови свойства -системност, холистичност, функционална обусловеност, динамичност. Това предполага отчитане на всички системи и подсистеми на сложното образувание, търсене на тяхното място и значимост в процеса на функциониране на езика.
Това напълно естествено и логично теоретично положение обаче невинаги се осъществява на практика. Някои от езиковите подсистеми продължават да стоят извън центъра на съвременното теоретично езикознание. Един от ярките примери е речниковият състав на езика. Не може да се отрече, че той е обект на описание още от началото на интереса към езика. Но учените се съсредоточават върху спецификата на тази област, затварят се в нея, стремят се да я опишат изчерпателно и преувеличават нейната автономност. Още не е достигнат този етап на зрялост и теоретични обобщения, при който от фактологията се преминава към заключения от системен характер, когато се търси мястото и ролята на дадената подсистема в общата система. Изследването на речниковия състав изостава след фонологията, морфологията и синтаксиса.
Майя Пенчева