“Къната есен на 1997 година. България. София.
Мразът отдавна е затиснал столицата, а улиците на крайния квартал в подножието на Витоша отрано са обезлюдели. Един след друг автомобили спират пред нова бяла къща и слизащите от тях мъже потъват зад тежката дъбова врата. Ако любопитен поглед надникне през плътните завеси на прозорците, би останал доста озадачен.
Дискретно осветена зала с висок таван, подпрян от четвъртити колони. Тишина, нарушавана само от пукота на горящи свещи. До вратата - висока сянка на мъж, разкрачен и подпрян на тежък малтийски меч. Покрай двете дълги стени на правоъгълното помещение - редици от столове, а на тях мъже, застинали в една и съща поза. Всички са облечени в черни смокинги, препасани със синьо-бели престилки с някакви знаци по тях. Чуват се три силни удара. Зад голямата маса, откъдето те идват, се изправя силует и някак си изпод земята зазвучава тиха моцартова музика.
- Защо се наричаме свободни зидари? - пита сянката
зад масата.
- Понеже като свободни мъже работим на Великия
строеж.”
Димитър Недков